До баща ми - живота
Не мога да пиша, или да чета.
За думите още не знае устата ми.
Дано да ме чуеш, дори и така -
от нищото пращам към тебе молбата си.
Във тъмното свит съм - един паразит,
разперил във чуждото тяло артерии.
Срамувам се и не отварям очи,
а трупам вината си в склада на времето.
Уж казаха вече, че имам сърце,
а блъска в ушите ми гонгът на другото,
и моята кръв от кръвта му краде,
за да се нахрани под глухите удари.
Във мрака заглъхнал се свивам на две -
приличам на грозно изписана питанка.
И само усещам, че имам ръце,
че мога да ритам в стените с петите си.
Дочувам плач, музика, говор и смях,
подслушвам неволно реч, думи, вибрации.
И питам се само - за мене кога
местенце ще има в живота оттатъчен.
Аз моля се - най-после да се родя
и дъх да поема и аз като живите.
Макар и на плач - да си чуя гласа
и мой да е всичкият въздух за дишане.
от един ембрион
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радост Даскалова Всички права запазени
