24.10.2015 г., 13:33 ч.
Дочакай ме...
Ще те намеря!
Само ме почакай!
Да взема тази, прашната торба,
със спомените грешни и прекрасни,
забили се до бяло в моята душа.
Опитах се да ги оставя.
Няма начин!
Невидими и тънки нишки ме държат към тях.
Разпъват ме на кръст ужасните съмнения,
усетиш ли ги, да не предизвикам смях.
Момиче съм… Ех, малко остаряло…
Но виж очите ми, разпръскват светлина,
която лунните огньове пали,
по телепатия раздават топлина.
Ще те намеря!
Малко ми остана!
Пътуването е към своя край.
Минавайки, при тебе ще остана…
Дочакай ме…
Ще бъда твоя рай!
© Мая Ангелова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Благодаря, че харесахте! Това е едно от любимите ми стихотворение. Написах го точно за 20 минути.
-
МНого,много много ми хареса!!!Прелестна творба!!!Уважавам мнението на Младен и наистина "вдън душата "седи по леко и елегантно,но така както ти си в написала изпълняваш целта на творбата и предаваш силните емоции,които са част от теб!Творбата ме развълнува!!!...
-
Стихотворението е хубаво. Поздравление, Мая!
Ще си позволя обаче, една чисто техническа откровеност. Мисля, че тромавее:
"забили се до бяло в моята душа."
и по-елегантното е:
"забили се до бяло вдън душа."
Че душата е твоята се подразбира, защото ти говориш за себе си.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
За пътя обаче - ни стон, нито вопъл.
За калните локви,за тръните слепи,
за злобните думи разбираш, но после...
И аз ръкопляскам!