Понякога се вслушвах много в себе си.

Понякога, по-малко напоследък. 

На плещите си носех морни тежести, 

и кръста си, и хорските проблеми... 

Но никога не се обърна никой, 

да пита тази жажда тъй, съсипваща, 

дали ще понеса в живота с викове, 

роболепно ли ще замълча сред нищото?

И аз забравих. Пръснах я по пясъка - 

онази болка, дето мъчи ми душата. 

По тялото си нямам здраво място. 

Морето щом е в мен - света в краката е. 

Морето и вълните му. И лодките. 

Рибарите със мрежи, поразплетени. 

Пристанищните вечно гладни котки, 

и някъде приседнал, аз - Поета... 

Водите не приемат всяка горест 

и млъкналите кръстове, на дъното. 

То няма да тъжи за чужди болести, 

и никога за грях не ще ме съди... 

Ще искам да потъна в тишината му. 

Естествено, че именно тогава, 

аз мога да помоля и Луната, 

да ми покаже чудеса, че стават! 

А Ти... да си ми живо доказателство, 

че вярата ми в твойто съществуване, 

убила в мен обида от предателства - 

сега съм целият море от тържествуване... 

Стихопат. 

Danny Diester