Доколкото...
Стихиите на лятото отмиват
последните ти стъпки в мен.
И есенният дъжд е благодатен
в очите ми, пресъхнали до златно.
Кървят обръгнали стърнища
след грубата ръка на сенокоса.
Прегърнала съм нищото и, празни,
моите обятия не ръсят
аромат на бъз и цвят на вишна.
Събирам се, за да остана цяла
след бурната жарава на страстта ми.
В осиротялото мълчание
една въздишка бяла
скоро ще изстине.
И ти си само драскотина
по бузата ми. Няма да те помня.
Някак си зарастваш.
Без белег, че си имал
душата ми,
на възел че си връзвал
дъха и женското ми его.
Тръгни си, труден си за докосване
и непристъпен като хребет.
В очите ми все още нетропосано
пиянството под оня лунен шепот
тръпчиво ми напомня за пожара,
среднощен взрив и пукота на устни,
от който прокърви зората.
... след който няма да възкръсна...
Не съжалявам, че те имах....
Ти беше тънък като болка.
Раним и крехък като мида.
И любовта не е обида.
Но само толкова, доколкото...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
