Душата на хляба е бяла
Ще си тръгнеш среднощ. Аз по пътя светулки ще пръсна,
всеки камък ще скрия с копринено нежни треви.
Ще помоля Луната : Недей, не заспивай, до късно!
Взел тъга за изпът, ти не спирай и просто върви!
Ще излея от трите си с обич нашарени стомни
и последната капка от мъка мълчана вода.
Да забрави сърцето, защото не трябва помни,
просто следвай пътеката и си върви, по реда.
И каквото да чуеш в нощта, ти недей се обръща!
Ще проплаче ли призори совата тъжно в съня?
В който нашият дом ще осъмне – порутена къща.
Нито теб, нито себе си, нито живота виня.
Просто тъй си върви и душата на хляба е бяла,
но последния залък, на прага, пелин е – горчи.
Всяка обич си има, любими и край и начало.
Всеки носи в душата си две нажалени очи...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
