Сега ми липсваш някак по-различно...
В дъжда, по хладното е даже повече.
Прегръщам се. И става ми лирично.
Напомняш ми на люляците в Ловеч...
На белите брези по "Баш-Бунара",
на мириса от липовия цвят.
На утрото през май и тази влага -
реката със походка на Жена...
Ухаеш ми на слънце и на пролет,
ошарила света със красотата си.
И вятър от крила на птичи полет,
в безоблачните сини небеса...
А лято е. Протяжно като вечност.
Дъжда ме завалява до сълзи.
Защото толкова ми липсва тази нежност,
без твоите, тъй влюбени очи...
Без търсещи ръце да ме докосват
и топлия ти дъх да ми прошепва -
слова, с които нощем омагьосваш,
а денем ги изричаш, като в клетва...
И нека да вали! Ще дойде август.
Горещо ще ни бъде, много повече...
До сбъдване. От обич. И от радост.
Дъжда е малко тъжен. Като в Ловеч...
Стихопат.
© Данаил Антонов Всички права запазени