Дъжда малко тъжен. Като в Ловеч...

Сега ми липсваш някак по-различно... 

В дъжда, по хладното е даже повече. 

Прегръщам се. И става ми лирично. 

Напомняш ми на люляците в Ловеч... 

На белите брези по "Баш-Бунара", 

на мириса от липовия цвят. 

На утрото през май и тази влага - 

реката със походка на Жена... 

Ухаеш ми на слънце и на пролет, 

ошарила света със красотата си. 

И вятър от крила на птичи полет, 

в безоблачните сини небеса... 

А лято е. Протяжно като вечност. 

Дъжда ме завалява до сълзи. 

Защото толкова ми липсва тази нежност, 

без твоите, тъй влюбени очи... 

Без търсещи ръце да ме докосват 

и топлия ти дъх да ми прошепва - 

слова, с които нощем омагьосваш, 

а денем ги изричаш, като в клетва... 

И нека да вали! Ще дойде август. 

Горещо ще ни бъде, много повече... 

До сбъдване. От обич. И от радост. 

Дъжда е малко тъжен. Като в Ловеч...

Стихопат.