Дъждът през декември, каква аномалия.
Сезон – уж на снежни фъртуни покорен.
Той розата стъпква в калта, а не гали я,
оголва на времето кривия корен.
Дъждът през декември – сълзи по несбъднато,
снегът си остава там, в детския спомен.
Ридаят ли мъртвите днес от отвъдното?
Оплакват рода си – фалшив и нескромен.
Дъждът през декември – тъгата е Божия,
синът нероден е от храма прогонен.
Душата човешка това не тревожи я,
гладът само стряска я, зъл и изконен...
© Надежда Ангелова Всички права запазени
светът е нагоре с краката.
Човекът отдавна на Бог не е мил
греха ще изплащат децата му...