* * *
Затихна силата на лятото
и огнените му вълни потеглиха на север.
Видях в далечината зимата
красива
като сняг и лед.
Тя беше бяла като лебед.
А ясносиньото небе
недостижимо
отдалечаваше се
от земята
и от мен.
Посегнах да докосна
кленовите листи
аз предчувствах залеза.
Но есента ми бягаше.
Опариха ме древни пламъци
далечен още бях
недостижим
и жив.
Кога ми казаха не помня:
“Ти
направен си от кал.”
Не им повярвах.
Катарзисът на лятото
гореше вехти листи.
Нагоре виеше се
къдравият
черен дим.
Земята полудяваше.
“Все някой” - казвах си,
”все някога,
ще наследи,
отгледа
ще остане.”
Забравата зовеше ме
лодкарят лодката подкара
реката вечна
никого не чака.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петър Димитров Всички права запазени
Но пък е толкова красиво с безпощадната тъга на катарзиса и нечовешки смелото смирение, че.. сякаш... нямам необходимост от повече. Реката на забравата не е страшна, ако престанеш да се надбягваш с нея. Ужасно красива и разговорлива е, ако седнеш и просто я наблюдаваш. Ако я пуснеш да попие в теб, с усмивка. Нещо ще се роди. Нищо няма да се роди. Ти ще се преродиш. Както и да е... Натежа ми в гърдите тази красота.. Може би.. все пак съм разбрала, без да разбирам... 