* * *
Затихна силата на лятото
и огнените му вълни потеглиха на север.
Видях в далечината зимата
красива
като сняг и лед.
Тя беше бяла като лебед.
А ясносиньото небе
недостижимо
отдалечаваше се
от земята
и от мен.
Посегнах да докосна
кленовите листи
аз предчувствах залеза.
Но есента ми бягаше.
Опариха ме древни пламъци
далечен още бях
недостижим
и жив.
Кога ми казаха не помня:
“Ти
направен си от кал.”
Не им повярвах.
Катарзисът на лятото
гореше вехти листи.
Нагоре виеше се
къдравият
черен дим.
Земята полудяваше.
“Все някой” - казвах си,
”все някога,
ще наследи,
отгледа
ще остане.”
Забравата зовеше ме
лодкарят лодката подкара
реката вечна
никого не чака.
© Петър Димитров All rights reserved.
Но пък е толкова красиво с безпощадната тъга на катарзиса и нечовешки смелото смирение, че.. сякаш... нямам необходимост от повече. Реката на забравата не е страшна, ако престанеш да се надбягваш с нея. Ужасно красива и разговорлива е, ако седнеш и просто я наблюдаваш. Ако я пуснеш да попие в теб, с усмивка. Нещо ще се роди. Нищо няма да се роди. Ти ще се преродиш. Както и да е... Натежа ми в гърдите тази красота.. Може би.. все пак съм разбрала, без да разбирам... 