Една Жена изящна

Една Жена изящна

(Вечер в Страната на спомените)

(поема)

 

От залеза струеше

небесна светлина,

Безкраят близо беше –

пред прага на нощта...

 

Възторжени Звездите

потрепваха едва -

украса за нощи́те –

небесни сетивва́...

 

Една Жена  изящна

до мен се доближи́:

за Страст, която хваща

човешките души́...

 

Изкочи от завоя

на миналият ден

и разлюля Покоя –

когато спря до мен...

 

Не каза от къде́ е –

не питах, не разбрах,

но огнен шлейф след нея

разпръсна звезден прах...

 

Навярно на Звездите

била е дълго в плен,

но случила следите

довели я до мен...

 

Отдавнашна ли младост

(забравена почти)

да върне в моят залез

с абсурдните мечти!?...

 

А бе невероятна

пред прага на нощта,

когато ми загатна –

Вълшебствата си тя!...

 

Те бяха от Ония,

които във Страстта –

би искал да откриеш,

дори след младостта...

 

Не мога да опиша

Магията ѝ днес,

понеже трудно дишах –

при толкова фине́с...

 

И думи неизвестни,

дори и с красота,

не могат да заместят –

„изящното“ в Страстта...

 

... А просто бе Вселена

(безкрайна при това́!...)

от Друго измерение

незнайно как дошла́!...

 

– С чаровна гравитация

ме грабна властно тя

и с елегантна грация –

въве́де ме в нощта...

                           

В „магическа реалност“

за миг се озова́х –

Животът по Безкрайност

как умножи́: разбрах...

 

Нощта е храм на и́стини

в Човешката любов,

там често и инстинктиге

добавят благослов...

 

... А беше пълнолуние

с космична светлина –

към прелестно безумие

подкани дръзко тя...

 

Повярвах: От Звездите

при мене бе дошла

с Послание укрито

в сетивната мъгла...

 

... А залезът догаря

отстъпва свойта власт,

небето се разтваря –

божествено над  нас...

 

Една Звезда в безброя

на звездният керван –

откъсна се от своя

си път предначертан...

 

Вълшебна бе следата

ѝ в черното небе

и дълго там Звездата

със шлейф от огън бе́...

 

А всичко бе във толкова

загадъчен нюанс

и бе прекрасно колкото

космически романс...

 

... Но се оказа кратка

през лятото нощта –

Жената бе загадка,

и тъй остана тя...

 

Опитах, но нахалос,

да я догоня сам,

но стига ли се Младост

във „Пътят за натам“!...

 

(Тя тръгна си със Първите

загасващи звезди

и трябва да я търсите

в небесните следи...)

 

... А в утрото напрегнато

от нега и копнеж –

Жена когато тръгне си

не можеш да я спреш!...

 

Пое да търси в утрото

тя Нов живот с финес,

а аз останах с „Чудото“ –

без име, без адрес...

 

Но от сега нататък

бих тръгнал по брега –

бих търсил и оттатък

небесната дъга...

 

И в  някакъв случаен

и екзотичен бряг –

достигнал и Безкрая:

– ще я намеря пак...

 

Там фантастична вечер –

изящна при това́ –

пак с нея е предречена

със властност на Съдба...

 

... И в тази тъй далечна

необяснима нощ –

изящна като Вечност

тя ще пилей разкош!...

 

01.01.2022.