ВТ (Вили Тодоров)
620 2657
27.02.2008 г., 19:11 ч.

Една съдба  

  Поезия » Любовна
701 0 10
На М.  

 

 

Неусетно умират годините,

превръщат се в пепел от спомени.

Пред себе си не признавате

откога запълвате времето

с думи и жестове,

привично отронени.

Привечер ги има разходките,

но още ли стоплят

грижите разделени?

Често ли недоумение в него

срещат очите засмени?

Здрава черупка закрива света,

в познато спокойствие се сменят сезони.

А знаеш ли, мила, някъде там

все още расте неподнесено цвете...

Нима само за младите

е позволено стихове да се пишат,

а вече „даряваш" на себе си

съдбата само да дишаш?

 

Какво от това, че с мисъл за теб

може би някой някъде не заспива?

Нали и без докосване с обич

животът все си отива.

 

Не разбираш как отминават годините

и гаснат въглените от спомени.

Ти отговор не намираш

кой, защо и кога

отнел е желание и надежда,

че някой отново пред теб

би прекланял глава

и с възхищение ще поглежда.

 

Любовта не е само за младите,

а само чувството в сърце,

ненадейно разпалващо клади,

като огън от малко дете.

Но другият смутен

замълчава от изненада,

ако се взреш в него

с усмивка и радост.

Много рядко се случва,

тъгувайки по нещо

отдавна отминало

или още за теб непознато,

да притихнеш у някого в танц

и молиш съдбата да е безкраен.

Защо ли? - В онзи миг

само двамата знаете.

 

Или започваш с друг

все по-често заедно да се смеете.

И неволно да искаш за миг

двама да си говорите глупости

или заедно да лудеете.

Наивно и гордо  неволна

и с женска гордост споделяш,

какво у някого раждаш.

А той, осъзнал си цената,

обръч затяга по-силно,

вместо с букет в ръката

да те върне

към студентските ви години...

 

Сутрин, през деня, в мрака

навикът носи спокойствие.

Известно е - и без чувства

животът пак си отива,

но защо понякога нощем

все по-трудно ти ще заспиваш?

Какво изгубено търсиш?

За какво жадуваш, а липсва?

 

Защо ли само на младите

признават право на обич,

за тях стихове да се пишат,

а ревността му отрежда за теб

едничката орис да дишаш?

 

Все още ли, мила,

ти цветно сънуваш?

Или отдавна си спряла?

Нима трябва за това

някой пред теб да е грешен?

За мен би било смешно...

Защото само за обич той пише

и неволно разпалва жарава.

Ти знаеш ли, мила,

друго в живота,

което спомени подарява?

Но, повярвай, аз зная,

че за теб в този свят расте

едно неподнесено цвете...

И някой ще замечтае да го рисува

притаено в твоите ръце...

© Вили Тодоров Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, че сте го прочели.
  • Колко ли неподнесени цветя чакат да бъдат подарени...
  • Вили, и аз да попитам къде се загуби?!
    Страхотен стих!!! Бленувам "неподнесено"-то цвете!
  • "...Защо ли само на младите
    признават право на обич,
    за тях стихове да се пишат,
    а ревността му отрежда за теб
    едничката орис да дишаш?..."

    Много е хубаво!!!

    А сега да те питам, това 20 дни ли ти отне, че се появи чак сега - каде се затри бе човек?! Нали знаеш, че тука сме....на норма! И никакви самоотлъчки повече, ясно!!!
  • Докосващ и прекрасен стих !
    Поздравления !!!
  • Прочетох с голямо удоволствие!
    Благодаря, Вили!
  • А знаеш ли, мила, някъде там

    все още расте неподнесено цвете...

    да...!
  • Радвам се, че пак мога да те чета!
  • Чудесно е, Вили! Истинно!
    Поздрав!
  • Великолепна творба! И много красива...
    ...Нали и без докосване с обич
    животът все си отива...И чудесен финал!
    Много, много ми хареса. с обич, Вили.
Предложения
: ??:??