Една съдба
Неусетно умират годините,
превръщат се в пепел от спомени.
Пред себе си не признавате
откога запълвате времето
с думи и жестове,
привично отронени.
Привечер ги има разходките,
но още ли стоплят
грижите разделени?
Често ли недоумение в него
срещат очите засмени?
Здрава черупка закрива света,
в познато спокойствие се сменят сезони.
А знаеш ли, мила, някъде там
все още расте неподнесено цвете...
Нима само за младите
е позволено стихове да се пишат,
а вече „даряваш" на себе си
съдбата само да дишаш?
Какво от това, че с мисъл за теб
може би някой някъде не заспива?
Нали и без докосване с обич
животът все си отива.
Не разбираш как отминават годините
и гаснат въглените от спомени.
Ти отговор не намираш
кой, защо и кога
отнел е желание и надежда,
че някой отново пред теб
би прекланял глава
и с възхищение ще поглежда.
Любовта не е само за младите,
а само чувството в сърце,
ненадейно разпалващо клади,
като огън от малко дете.
Но другият смутен
замълчава от изненада,
ако се взреш в него
с усмивка и радост.
Много рядко се случва,
тъгувайки по нещо
отдавна отминало
или още за теб непознато,
да притихнеш у някого в танц
и молиш съдбата да е безкраен.
Защо ли? - В онзи миг
само двамата знаете.
Или започваш с друг
все по-често заедно да се смеете.
И неволно да искаш за миг
двама да си говорите глупости
или заедно да лудеете.
Наивно и гордо неволна
и с женска гордост споделяш,
какво у някого раждаш.
А той, осъзнал си цената,
обръч затяга по-силно,
вместо с букет в ръката
да те върне
към студентските ви години...
Сутрин, през деня, в мрака
навикът носи спокойствие.
Известно е - и без чувства
животът пак си отива,
но защо понякога нощем
все по-трудно ти ще заспиваш?
Какво изгубено търсиш?
За какво жадуваш, а липсва?
Защо ли само на младите
признават право на обич,
за тях стихове да се пишат,
а ревността му отрежда за теб
едничката орис да дишаш?
Все още ли, мила,
ти цветно сънуваш?
Или отдавна си спряла?
Нима трябва за това
някой пред теб да е грешен?
За мен би било смешно...
Защото само за обич той пише
и неволно разпалва жарава.
Ти знаеш ли, мила,
друго в живота,
което спомени подарява?
Но, повярвай, аз зная,
че за теб в този свят расте
едно неподнесено цвете...
И някой ще замечтае да го рисува
притаено в твоите ръце...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вили Тодоров Всички права запазени
