16.12.2004 г., 14:23 ч.

Елегия 

  Поезия
1198 0 1

Когато спреш за миг преди да продължиш,
да не продадеш душата си на някого,
или разумното е да се подчиниш,
за да можеш да не падаш, да вървиш.
Колко много битки са останали
и неспечелени за славата или честта,
или за егото на егоизмът утвърдени,
или пък за чистотата в твоята душа,
за платното, избродирано пред хората,
за удръжката на данъка на любовта,
или за основата, създадена пред хората,
за ежедневните несторени неща!
Дали това е само за пред жителя,
обитаващ твоята душа във търсене
на истина, която се оказва някаква лъжа.
Дали това е само някакъв мотив,
да правя грешки, за да не греша и
пак да ги повтарям, просто ей така.
Това е някакъв спектакъл, който
в думите е някаква игра. Аз не искам
повече да чакам, аз не искам да вървя.
Искам там да се издигам, искам
да се скитам в синевата на деня,
на вечността и да летя... 

© Антон Кънчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??