Есен
Есен е, гората е черна и гола,
забравен дом с отворени врати,
едно гнездо, като самотен гълъб
през облаците срещу мен лети.
Няма край, ни пристан синевата,
на къде отива то, кого зове?
Листата ли, да скрият пустотата,
или заглъхналите гласове.
По покривът се стича тишина
полепнала е гъста по стъклата,
а аз рисувам с трепереща ръка
върху скули на случаен вятър.
Гората е пълна със тиха скръб,
и паяжини във влагата полепват
отронен лист, зареян бавно ляга
на земята в черната й плът.
А искам аз, в душевното гнездо,
да пеят птици и през есента,
да не потънат, в небитието звездно,
родените в сърцето ми слова!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
