Есенна нощ
Листата под нозете ми са минало.
Спи слънцето в утробата на мрака.
Очите на луната са изстинали,
защото всъщност никого не чака.
Самотно вие кучето на спомена.
След мене тича, за да го прегърна.
Ала кога едно листо отронено
на своя клон отново ще се върне.
Аз в този миг единствено съм вкопчена
и в неговата тиха безнадеждност,
а вътре в мене, свита като котенце,
спи никому ненужната ми нежност.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Шейтанова Всички права запазени
