Етюди за Любов 4
Продължение
Най-сляп зовът е в младостта,
но времето очи отваря
за друга стойност в любовта
и нищичко не се повтаря.
Но вероятно не съвсем,
съдбата е капризна дама,
а днес им беше на кадем
и ето, че събра ги двама.
В дълъг преход, в студ и мраз,
копнеем завет, топлина,
открием ли ги - някак в нас
се качва тяхната цена.
Живеем както ни се случи
и не със времето растем,
Животът тайничко ни учи
как себе си да разберем.
С него чувства, че е жива,
с него - Слънцето - не с други,
с него иска да заспива,
с него иска да се буди.
Да има Облакът поне
разум, чувство за вина.
С надежда, че ще разбере,
събра кураж и му призна.
Но облакът е бясно куче,
разбрал той всичко - посиня,
от егото си ярост смуче,
прихлупи се и връхлетя.
Небето ѝ прорязват думи -
съскат, святкат, с гръм отекват,
пронизват я като куршуми
и сетивата ѝ олекват.
Очите ѝ къде са били?...
Умря надеждата последна -
Тополата, със сетни сили,
изправи се и го погледна.
... и в него чашата преля,
обидата - незаличима,
щом не може с него тя -
никой няма да я има...
На младостта и красотата
зовът Тополата откупи
и сви се в корена душата -
предаде се и се пречупи...
Следва
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© toti Всички права запазени
