Докато аз разказвах за целия и потенциал

Тя може би се шляеше някъде с онзи друг

Или може би това беше само плод на болния ми мозък

Но каквото и да е всъщност

Аз просто исках тя да знае за онези празните пространства,

които оставя в мен

Или може би съм чист егоист

Изкуството да бъдеш егоист е великолепно

В него има толкова любов главно към себе си

И може би я проектирам тази любов към нея

Чрез нея заобичвам себе си

Или може би се намразвам

Когато тя е някъде далеч от мен

Фантазията ми се отключва

Предоставя ми милиони образи

Бърка в съня ми

Повръщам фантазии

И после си ги взимам обратно

За нея нищо друго не мога да кажа 

Освен че 

Рови в така болния ми мозък

И изкарва от там най-черните картин

и

Превръща ги в бели лебеди

И после ги убива 

Тогава аз изпивам себе си, обгръщам се с ръце 

Измаменото ми съзнание заспива

Със пурпорно сияние 

Вечността се открива пред очите ми

Хващам я и потеглям някъде към безкрая 

А тя изтича през ръцете ми, като мелодия 

И пясъчните кули се събарят 

И есенният дъжд вали нагоре 

Със нейното прехвалено довиждане

Си тръгват птиците 

Канелата в очите ми се съживява 

Проглеждам през нея и там в далечината съзерцавам нещо 

Тя сама, стои на пода

Присягам се към нея, но нещо ми пречи да я достигна

И пак разказвам, увличам се от думите

И в този унес 

Прекрачвам бавно прага на душата си