ЕВОЛЮЦИЯТА НЕВЪЗМОЖНА

Из мраковете таласъмни след мълниите заваля.

Потоп по скатовете стръмни и върху пустите поля

И сетих как над мен коварно замряха жълтите листа.

И в моя циферблат навярно стрелките Господ превъртя.

И прилепите черни дрипи над мене свлякоха в града.

Жена ли горко взе да хлипа над побеснялата вода?

И никой никого не чака – мълчание превзе нощта.

Дочух единствено как в мрака самотен жерав изпищя.

Не проумях къде отлитна, ще се завърне, или не?

Кого ли можех да попитам? Бог ми обърна рамене.

О, птицо моя, ненагледна, върни се тук? – поне за миг,

и аз ще помня до последно прощалния ти скръбен вик!

След много планове кроени, как всичко рухва изведнъж!

И няма да намери време момчето – да израсне в мъж.

Преминал буреносни ери, с надеждата за светъл май,

човекът – разум не намерил, изчезва в Божия Безкрай.