Сянката ми
След малко ще заплача от очите ти,
защото много лесно се предавам,
на тембъра ти блъскащ се в стените,
на утрото покрило в сняг паважа.
От буквите изпъкнали по вените,
от топлото очакване в прозорец,
на ехото ударило се в дланите
и скитащата сянка с чудотворец.
Изгубих я. Затича се след тебе.
Бездомна като думите побягна.
Едва ли те прегръща, вместо мене...
Едва ли си я срещал. Не. Не вярвам.
Последно прати ехо, че те пази,
от совите на женската ми същност,
аз исках да извикам от омраза,
аз исках да я мразя, ала всъщност...
Надбягах я. Опитах се да дишам.
С обратното броене я спасявах.
Сега не гледай. Само ще те вдишвам.
А после, ако можеш ме изправяй.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Силвия Илиева Всички права запазени
