ДимитърВучев (Димитър Вучев)
14 1
8.11.2019 г., 23:07 ч.

Фауст 

  Поезия » Друга
1011 0 2

Когато сянката ме кара да се плаша,

животът ми прилича на верига.

Попадам между брънките и гълтам прахоляците

на разума върху полетата на книгата.

 

Навярно съм отвикнал да мечтая.

Оставям книгите и искрено се питам:

„Какво познанието всъщност отличава“?

„Какво ни кара да докоснеме звездите“?

 

Определеният ти събеседник с лика на Мефистофел

ще демонстрира ти какво усещаш.

Усещаш как логическите апострофи

наподобяват духове и вещици.

 

Усещаш как познанието тегне

като огромен демоничен камък.

Това, че книгите отваряш за утеха,

ала разбираш, че утехата я няма.

 

В такива мигове забравяш бавно всичко:

какво е времето, познанието, разума.

В такива мигове оставаш безразличен,

когато те обичат или мразят.

 

И осъзнаваш как животът се изтича

в отвъдното и хоризонтът отеснява

до мястото, в което всеки знае абсолютно всичко

и никой нищичко не обяснява.

© Димитър Вучев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??