Фауст
Когато сянката ме кара да се плаша,
животът ми прилича на верига.
Попадам между брънките и гълтам прахоляците
на разума върху полетата на книгата.
Навярно съм отвикнал да мечтая.
Оставям книгите и искрено се питам:
„Какво познанието всъщност отличава“?
„Какво ни кара да докоснеме звездите“?
Определеният ти събеседник с лика на Мефистофел
ще демонстрира ти какво усещаш.
Усещаш как логическите апострофи
наподобяват духове и вещици.
Усещаш как познанието тегне
като огромен демоничен камък.
Това, че книгите отваряш за утеха,
ала разбираш, че утехата я няма.
В такива мигове забравяш бавно всичко:
какво е времето, познанието, разума.
В такива мигове оставаш безразличен,
когато те обичат или мразят.
И осъзнаваш как животът се изтича
в отвъдното и хоризонтът отеснява
до мястото, в което всеки знае абсолютно всичко
и никой нищичко не обяснява.
© Димитър Вучев All rights reserved.
