Франкенщайн
Ти не знаеш, сладкиш.
Понякога съм зъл.
Миналото ми се разхожда като слепец
между прашасалите купчини книги в дома ми,
между тревясалите гробници знания,
между локвите мисли в главата ми.
Зъл и злобен зад оптиката си.
С извратената надежда да ме броят за жив.
Не ми говори за любов, сладкиш!
Аз отдавна съм мъртъв,
и разхождам наоколо празната си кожа.
За да изпадна в ступор питат ли -
Как си?
Никак.Празен.
Не ми трасирай мислите, сладкиш!
Нито посоките.
Харесва ми да съм хаос на елементарни частици.
Кефя се от перфидния си хумор.
Обожавам да скитам -
така миризмата на формалдехид и морга не личи.
Въобще не ми пука, сладкиш,
точно колко са заоблени бедрата ти,
дали са топли трапчинките ти,
нито как готвиш...
Забрави това.
Докато се плъзгаш по ръба на хапчето си,
можеш да ми играеш добрия герой.
Така, че...
имаш непробиваемата ми черупка само,
за да драскаш с ноктенца по нея.
Защото не знаеш, сладкиш...
А и няма да ти кажа.
Ще говоря само с опикания дюшек
на пода в някоя мъжка лудница.
Ще говоря едва тогава.
Там.
Свит на кравайче
и зъзнещ в лекьосаната пижама,
ще говоря...
докато умирам за последно.
Понякога съм зъл.
Миналото ми се разхожда като слепец
между прашасалите купчини книги в дома ми,
между тревясалите гробници знания,
между локвите мисли в главата ми.
Зъл и злобен зад оптиката си.
С извратената надежда да ме броят за жив.
Не ми говори за любов, сладкиш!
Аз отдавна съм мъртъв,
и разхождам наоколо празната си кожа.
За да изпадна в ступор питат ли -
Как си?
Никак.Празен.
Не ми трасирай мислите, сладкиш!
Нито посоките.
Харесва ми да съм хаос на елементарни частици.
Кефя се от перфидния си хумор.
Обожавам да скитам -
така миризмата на формалдехид и морга не личи.
Въобще не ми пука, сладкиш,
точно колко са заоблени бедрата ти,
дали са топли трапчинките ти,
нито как готвиш...
Забрави това.
Докато се плъзгаш по ръба на хапчето си,
можеш да ми играеш добрия герой.
Така, че...
имаш непробиваемата ми черупка само,
за да драскаш с ноктенца по нея.
Защото не знаеш, сладкиш...
А и няма да ти кажа.
Ще говоря само с опикания дюшек
на пода в някоя мъжка лудница.
Ще говоря едва тогава.
Там.
Свит на кравайче
и зъзнещ в лекьосаната пижама,
ще говоря...
докато умирам за последно.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радост Даскалова Всички права запазени
