Гласовете им чувам
Те са в онази къща -
бял гълъб в дъждовното гнездо на джендема.
Чакат на изкорубената пейка кръвта си -
да облече източния си поглед,
и дойде да се поклони на планината им.
Чакат в щърбата уста на дуварите,
нямо зяпнала към небето.
Ослушват се за пукот на стъпки
по гръбнака на калдъръма,
а лицата им побледняват,
разтапят се в ниските облаци,
в короната на стария орех,
и в скърцането на сакатата без люлка круша.
Очите им - сини череши,
капят по плочника,
и попиват синилка в земята -
да погледнат оттатък - не иде ли...
Тъче тишината на празния стан,
мята совалка по нищелките от спомени,
свирука като кос и удря бърдо -
туп-туп по панера великденски кифлички,
по супника резлива шира в кръга на софрата,
по кискането на хлапета под халището,
по бакърчето сварени раци на огъня,
туп-туп по говора на реката нощем в лехата здравец...
А те чакат безмълвни,
с лица по-бели от мартенски сняг -
тихи и добри.
Чакат докато свърши лятото и стрехите заплачат,
докато усоето не се заесени,
а зимата не наплете дантела в асмата.
После разтварят прозрачни ръце,
и с пръсти по-дълги от вятъра,
прегръщат онази къща,
слягат се като зимен пушек в темелите и,
и пак чакат кръвта си.
До напролет.
Година след година.
Чакат да дойде някога,
и легне при тях в къщата и планината -
онази тяхна далечна кръв,
която гласовете им чува.
18.08.08
_________________________________________
http://uk.youtube.com/watch?v=Nh91YH3z-2k
бял гълъб в дъждовното гнездо на джендема.
Чакат на изкорубената пейка кръвта си -
да облече източния си поглед,
и дойде да се поклони на планината им.
Чакат в щърбата уста на дуварите,
нямо зяпнала към небето.
Ослушват се за пукот на стъпки
по гръбнака на калдъръма,
а лицата им побледняват,
разтапят се в ниските облаци,
в короната на стария орех,
и в скърцането на сакатата без люлка круша.
Очите им - сини череши,
капят по плочника,
и попиват синилка в земята -
да погледнат оттатък - не иде ли...
Тъче тишината на празния стан,
мята совалка по нищелките от спомени,
свирука като кос и удря бърдо -
туп-туп по панера великденски кифлички,
по супника резлива шира в кръга на софрата,
по кискането на хлапета под халището,
по бакърчето сварени раци на огъня,
туп-туп по говора на реката нощем в лехата здравец...
А те чакат безмълвни,
с лица по-бели от мартенски сняг -
тихи и добри.
Чакат докато свърши лятото и стрехите заплачат,
докато усоето не се заесени,
а зимата не наплете дантела в асмата.
После разтварят прозрачни ръце,
и с пръсти по-дълги от вятъра,
прегръщат онази къща,
слягат се като зимен пушек в темелите и,
и пак чакат кръвта си.
До напролет.
Година след година.
Чакат да дойде някога,
и легне при тях в къщата и планината -
онази тяхна далечна кръв,
която гласовете им чува.
18.08.08
_________________________________________
http://uk.youtube.com/watch?v=Nh91YH3z-2k
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радост Даскалова Всички права запазени
