По дрипаво закърпените улици

разблъсква себе си човешка пустиня.

Отгоре Луната наблюдава с болка

как още търсят свое кътче двамина.

И няма как тя на тях да помогне,

макар да е майка на всички момичета,

в земен свят, нежелаещ да превъзмогне

своята завист към силата на кокичето.

Смятаме себе си за най-умните твари,

но без нужда сеем смъртта безогледно,

среда заличаваме, която ни храни,

и приемаме всичко това като редно.

Защо ли наричат странниците „будители“

а за тълпата са винаги неудобни?

Сребролюбци говорят, че са „вредители“ –

при лакомията съвест не била родна...