ГРОБИЩЕ
Замръквам по пътища кални.
Осъмвам по стръмни пътеки.
Вървя, а краката ми в рани.
Не срещам по пътя човеци.
Очите ми - толкова тъжни...
Сълзите пресъхнаха вече.
Плаках милиони години...
Плаках от много далече.
Душата ми майсторски зида
надгробния камък във мене.
Стрелките тиктакат към края
на моето бъдещо време.
Отново погребах в сърцето
и тази любов неразбрана.
Ако така продължавам, накрая
от мене какво ще остане?!
Животът, закърпени спомени,
върху болното тяло облече.
От толкова мъртви любови,
приличам на гробище вече!
Емил Стоянов
29.03.16г.
© Емил Стоянов Всички права запазени
върху болното тяло облече."
Аплодисменти!!!