Гробището
Гробището
стихотворение на ужасите
Вървя в гората, в снежната магия,
под сребърната лунна светлина,
а свирещ вятър с ледена стихия,
отнася клони, бурени, листа.
И гробището старо се показва,
обвито в грозна, здрачна мараня.
То кани ме във черната си пазва,
сред гробовете да се подслоня.
Аз втурвам се през бурените снежни,
пристъпвам смело в мъртвата тъга,
и сякаш се потапям в мрачни бездни,
сред сенките кошмарни по снега.
Стихията реве със зов болезнен
подобно змей, ранен от остър меч.
Луната му припява тежка песен
с лъчи от грях и призрачен копнеж.
Земя изригва, призраци се мятат,
вампири се показват из пръстта.
Ръце ме хващат здраво за краката,
повличат ме надолу, към смъртта.
И сенките внезапно се разстилат,
надига се студената земя,
а аз крещя отчаян и безсилен,
опитвайки да се освободя.
Потъвам все по силно, все по-здраво
в коварната, гробовна, черна паст.
Обзет от ужас, бавно се отдавам
на злъчния капан на лудостта.
Гробовете се люшкат и беснеят,
вампирите куфеят в своя танц,
а призраците шеметно се реят,
завихряни от вятърния глас.
А гробището старо избледнява,
изчезва в свойта здрачна мараня.
и стенещ вятър в ледена забрава,
полюшва клони, бурени, листа.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Донко Найденов Всички права запазени
