Гробът...
Там, далеч извън града,
където диво вятърът пълзи,
опрял в земята силни колена,
юноша проливаше сълзи.
Букет притиснал до гърдите,
той гледаше със поглед плах
и с мъка спомняше си дните,
за любовта, превърнала се в прах.
Купчина пръст и паметник от мрамор,
издигащ се зловещо над пръстта,
пред свитите нозе на Амор,
почиваше навеки любовта.
Тук, в таз изстинала градина,
сред уханието на дивите цветя,
почиваше завинаги Жасмина,
открадната без време от смъртта.
А нейде там, отсреща бе града,
със шумни улици, тъй пълни с хора,
добри, красиви, с весели лица
и птици, реещи в простора.
А той стоеше мрачен и унил,
трепереха му потните ръце...
Да! Гледаше го! Беше го открил...
Онуй, засмяното лице...
Онази малка кръгла снимка,
оградена с позлатен венец
и този спомен, вързал го във примка,
като неизмъкнал се от къщата крадец...
Тя беше нежна - тъй красива,
по-красива даже от преди,
но... снимка беше бяло-сива,
а от нея... никакви следи.
*********
Години минаха и след това,
случайно минах пак от там...
Един човек, на колена
пред оня гроб стоеше сам.
Отново вятър брулеше листа,
отново свиреше в ушите,
отново гледаха се две лица,
с... огромна разлика в чертите...
И ето вече слънцето угасна,
смъртта прескочи ледения мрамор,
ръка се вдигна и кама проблясна,
пронизваща плътта ма Амор.
Прегърнал паметника със ръка,
той падна до затрупания ров,
по тревата капеше кръвта,
гореща... като тяхната любов...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Желязков Всички права запазени
