Гробът...
Там, далеч извън града,
където диво вятърът пълзи,
опрял в земята силни колена,
юноша проливаше сълзи.
Букет притиснал до гърдите,
той гледаше със поглед плах
и с мъка спомняше си дните,
за любовта, превърнала се в прах.
Купчина пръст и паметник от мрамор,
издигащ се зловещо над пръстта,
пред свитите нозе на Амор,
почиваше навеки любовта.
Тук, в таз изстинала градина,
сред уханието на дивите цветя,
почиваше завинаги Жасмина,
открадната без време от смъртта.
А нейде там, отсреща бе града,
със шумни улици, тъй пълни с хора,
добри, красиви, с весели лица
и птици, реещи в простора.
А той стоеше мрачен и унил,
трепереха му потните ръце...
Да! Гледаше го! Беше го открил...
Онуй, засмяното лице...
Онази малка кръгла снимка,
оградена с позлатен венец
и този спомен, вързал го във примка,
като неизмъкнал се от къщата крадец...
Тя беше нежна - тъй красива,
по-красива даже от преди,
но... снимка беше бяло-сива,
а от нея... никакви следи.
*********
Години минаха и след това,
случайно минах пак от там...
Един човек, на колена
пред оня гроб стоеше сам.
Отново вятър брулеше листа,
отново свиреше в ушите,
отново гледаха се две лица,
с... огромна разлика в чертите...
И ето вече слънцето угасна,
смъртта прескочи ледения мрамор,
ръка се вдигна и кама проблясна,
пронизваща плътта ма Амор.
Прегърнал паметника със ръка,
той падна до затрупания ров,
по тревата капеше кръвта,
гореща... като тяхната любов...
© Валентин Желязков All rights reserved.
