Хляб наш насъщен
Толкова хляб е заченат под женските пръсти,
че се научих любов как да вграждам в тестото.
Но пред икона на Девата първо се кръстя,
тихо наричам и после пресявам брашното.
Правя си кладенче винаги точно в средата,
нов берекет пожелавам, маята ми шупва.
Като във транс го замесвам, покривам тавата,
то се надига, месала памучен избутва.
Втората среща с ръцете е кълн от надежда,
ласкав е допирът, майчина святата грижа.
За благослов и целувка с респект се навеждам,
устните тиха молитва прошепват за ближния.
Фурната вече е топла, достигнала градус.
Сякаш в пещта на сърцето си чудото слагам.
Цялата къща ухае на дом и на радост,
хлябът набухва и формата пълни. Тогава,
вече готов, го изваждам на масата. Диша!
Галя го с мокра ръка и отново завивам.
Баба ми казваше, а и във книгите пише,
че на спокойствие трябва след туй да почива.
Дядо ми никога с нож не го режеше. Помня,
„нивата“ щом е обходил, че чупи за всички.
Топваше залъка в шарена сол, после ронеше
в шепата своя трохички за малките птички.
Знам, че желае с хляба, в душата замесен,
гладните в целия свят да нахрани жената.
Слънчева щедрост има и в моята песен –
къшей подавам на всеки човек по земята.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
