И мълчим ли, мълчим...
Нямо кино със теб е животът ни.
От години мълчим ли, мълчим.
Полог празен, прегазени нравите,
във привичките свили сме корени.
И по навик всеки ден си е ден,
а нощта е за тези - говорещите,
всяка друга приумица камък е,
запокитен срещу теб или мен.
Няма истини, а от драмите
цяла къща със тебе строим,
затова измълчаваме думите,
тъй по-малко със теб се виним.
На стената тиктака часовникът,
да отмери от нас полутон,
ала всичко е само очакване.
С теб години мълчим ли, мълчим.
Ако дума от мен се изплъзне,
ще поръси със цвят тишината,
ако ти решиш да продумаш,
ще е кървав бич през устата.
Не говорим - какво да си кажем?!
Ти ми казваш: "Мълчи!" - и мълча.
Натежала в дланта ми е ласката,
непоета с години от твойта ръка.
А от звуците низах си нанизи
и ги нося - гирлянди на шията,
как тежат измълчаните музики,
дето пея ги в съня си с душата.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
