И не стига денят
Днес по голото рамо на склона
се търкулна мъгла от тъга.
Като малка сълза се отронва
стон от устните… Ех, самота!
Ако ти си присъда – да бъде!
Ако ти си съдба – нека си!
Ако сън си – дано се събудя…
без да помня защо ме боли.
Аз безмълвно потъвам в плътта ти.
Как измамно ме каниш, нали…
Обещаваш ми време за размисъл,
но във пропаст една ме топиш.
А когато помоля те „Спри се”,
приласкаваш ме с спомен един.
После всяка надежда топи се,
като въглен изсъскал без дим.
И не стига денят да се върна,
да закърпя крила и мечти.
Идва вечер и пак ще посърнат
неогрели простора лъчи.
Тишината отново тежи,
сякаш камък в открехната бездна.
След мъглата по-силно вали,
а нощта е ужасно беззвездна…
© Деница Ангелова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря ви за милите думи... Напоследък не мога да пиша. Просто не ми се получава. Влизам само, за да ви чета. И да се възхищавам на вашето вдъхновение.
Поздрави и топли прегръдки в хладния ден! -
Страхотна образност, оригинална и много въздействаща!👏С твоята Поезия е винаги хубаво, Дени!😍
Подарявай по-често такива празници за душата на читателите си!❤️ -
Много хубао, Дени! Липсваш!
-
"После всяка надежда топи се,
като въглен изсъскал без дим."
Браво! -
Много е хубаво!
-
Самотата на любовта...
Поздравления, Деница!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
