И не стига денят
Днес по голото рамо на склона
се търкулна мъгла от тъга.
Като малка сълза се отронва
стон от устните… Ех, самота!
Ако ти си присъда – да бъде!
Ако ти си съдба – нека си!
Ако сън си – дано се събудя…
без да помня защо ме боли.
Аз безмълвно потъвам в плътта ти.
Как измамно ме каниш, нали…
Обещаваш ми време за размисъл,
но във пропаст една ме топиш.
А когато помоля те „Спри се”,
приласкаваш ме с спомен един.
После всяка надежда топи се,
като въглен изсъскал без дим.
И не стига денят да се върна,
да закърпя крила и мечти.
Идва вечер и пак ще посърнат
неогрели простора лъчи.
Тишината отново тежи,
сякаш камък в открехната бездна.
След мъглата по-силно вали,
а нощта е ужасно беззвездна…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деница Ангелова Всички права запазени
Поздрави и топли прегръдки в хладния ден!
