И пак се стъмва...
И пак се стъмва...
И пак се стъмва, и е така студено!
Залезе слънцето... и в моите очи –
сълзи несекващи! Сърцето раздробено!
Пустиня съм! И мрак! И самота крещи!
А искам да се върнеш, но не става!
Живота си бих дала вместо твоя.
Кой и защо, как тез неща решава,
раздирайки безмилостно покоя?!!
Не зная ти къде си, или как си...
Очаквам знаци... Виждам ги понякога...
Във друго измерение ли пак си?!
Това за тебе бе животът – всякога.
И сгряват ме усмивката ти лична
и нощите – от спомени в очакване...
С жестоката реалност нелогична
осъмваме, пресекнали от чакане...
А пак се стъмва и е така студено...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Борисова Всички права запазени
