И препускат край нас еднорози...
Пак пресичам среднощни площади,
все към теб, все към теб устремена!
До постелята твоя присядам,
босонога, с коси разпилени.
С нежни устни целувам дъха ти,
плъзвам длани по топлата кожа.
И безплътна, потъвам в съня ти,
само там ти не си невъзможен.
И в незнайна посока поели,
бродим двама по сънни пътеки.
Сред безкрая на времето спрели,
ще сме толкова светли и леки!
Покрай нас, в необята далечен,
ще танцуват звезди и комети.
А Луната - скиталница вечна,
облолика, във мрака ще свети.
Ще се спуснем във тайна градина,
с нацъфтели безброй туберози.
Нежен елф покрай нас ще премине,
ще препускат стада еднорози.
И сред този оазис вълшебен,
който нежно съня ни обгръща,
аз, смутена, пристъпвам към тебе
и душата ти с обич прегръщам.
Как не искам денят да настане,
пак да бъдем далечни и чужди...
Нека миг още с теб да остана!
Не, недей, не, недей се събужда!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Вергова Всички права запазени
