И слънцето с тъга ще се отрони...
И СЛЪНЦЕТО С ТЪГА ЩЕ СЕ ОТРОНИ...
Ще ромолят звездите с цвят на спомен,
когато те изпраща обичта ми.
И слънцето с тъга ще се отрони,
до тебе просълзено ще застане.
Душата на баща ми ще наднича
над рамото с очи на незабравки,
когато аз на гроба коленича
със жито за почернените мравки.
Рисувам с думи снимка. От... тогава.
Но болката изпепели ме вече.
Подскочил от трагичната представа,
дъхът ми с ужас в пропастта се свлече.
Държа ръката, двете плитки сплела,
и стискам в шепа детските усмивки.
След татко всичко беше ми отнела
съдбата... Но след мама как ще свикна?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
