И слънцето с тъга ще се отрони...
И СЛЪНЦЕТО С ТЪГА ЩЕ СЕ ОТРОНИ...
Ще ромолят звездите с цвят на спомен,
когато те изпраща обичта ми.
И слънцето с тъга ще се отрони,
до тебе просълзено ще застане.
Душата на баща ми ще наднича
над рамото с очи на незабравки,
когато аз на гроба коленича
със жито за почернените мравки.
Рисувам с думи снимка. От... тогава.
Но болката изпепели ме вече.
Подскочил от трагичната представа,
дъхът ми с ужас в пропастта се свлече.
Държа ръката, двете плитки сплела,
и стискам в шепа детските усмивки.
След татко всичко беше ми отнела
съдбата... Но след мама как ще свикна?
© Мария Панайотова All rights reserved.
