Неусетно в света се заслушвах.

Всички шумове в своето тяло

проверявах, разплитах и сгушвах –

бегли сенки от някакво цяло.

На квартала кресливите звуци

допълзяваха вкупом при мене.

По пресъхнали, стари олуци

в мен се стичаше вечното Време.

Все шептяха дърветата нощем

сънни приказки, бели поеми.

Чух гласа на дъжда. Помня още 

как се мъчеше да ме превземе

със тъгата си тиха и влажна.

Аз напразно преглъщах сълзите.

И откри ми Света тайна важна.

И започнах да чувам звездите...