Идилията ме плаши
Годините минават, идилията ме плаши,
снимки от годините стоят тъй прашни.
Прашни, но красиви, а сега са страшни,
хъс няма, братко Българин юнашки.
Надеждата я няма, багажи стягайте,
жалко е, но трябва, от страната Бягайте.
Един народ - едни окови носим,
гладни, жадни ходим боси, просим.
Бабата плаче, че внучето го няма,
пише от чужбина - а тя сама стои си.
Сама в мизерията - но обича страната,
сама, не вижда нищо, че запотени са очилата.
Годините минават, все по-страшно е,
селата запустяват, все по-прашно е.
Как да живеем, да станем апаши,
българино братко, идилията ме плаши!
© Радослав Луджов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря Франсиско
-
Поздравления за хубавото стихотворение! Бих казал, че си уловил много точно действителността в него; умората, бедността и бездействието се открояват сред редовете на това стихотворение – и тук излизайки от художествената действителност, бих искал да кажа следното – и трите са донякъде свързани, но, според мен, първото и второто се дължат най-вече на третото – бездействието, а именно ленивостта и удобната позиция на ощетения от Неправдата–На–Света човек!
Нашата съдба... нашата тежка орис... мизерията... е следствие от бездействие. Сами се ощетяваме!
Смятам, че поетическите работи като твоята и всички останали стимули, на които сме способни са много важни, за да можем да възродим феникса от пепелта...
Поздравления! -
Не точно всеобща.
-
Мани, до къде сме се докарали! Да се молим децата ни да заминат зад граница, че да пратят някоя пара за лекарства на баба и дядо.
Аплодисменти за творбата! -
Каква идилия? Мизерията е всеобща...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
