Кажи, детенце, имаш ли палто
за кръглото на синьото си копче?
Намери ли от гълъбче перо
и локвата успя ли да прескочиш?
Събираш ли от приказки очи,
с които светлината да разхождаш,
когато под леглото ти ръмжи,
отгледано от страхове, чудовище?
И криеш ли от времето с инат
на тортите сметановото пламъче,
защото в джоба имаш свобода
за мидичка седефена и камъче?
Разбираш ли, че даже от картон
короната красиво си царува,
а онзи непонятен Пикасо
е можел като теб да нарисува
за празника на живата вода
и болка на дърво, и смях на цвете?
Пък хората, когато порастат,
не вярват, че животът им поет е.
Кажи, детенце, пускаш ли ръка,
когато да те водят се изреждат
пътеките към шарения свят?
Или не казвай,
но върви с надежда!
© Бела Тихомирова Всички права запазени
Дадох си равносметка, че още държа на тази свобода.
Което неминуемо ме води до заключението, че малката лудетина в мен е съвсем жива и ме води все още за носа.