Или самотата...
А небето пак е толкоз сиво,
дали е облак или самотата?
А хората – и те такива,
и никой веч не вярва в добротата.
Навън денят е тъй студен,
а вътре в мен дъждът не спира.
И ветрове, и бури, и душата в плен,
не дават ми покой, не дават мира.
Дъждът във мен са не сълзите –
въпросите оставих в тишината.
Когато питаш се дали боли те -
усещаш ти и болката в душата.
А небето пак е толкоз сиво,
дали е облак или самотата?
Когато, знай, усмихвам се насила,
тогава вярвам и във мен самата.
дали е облак или самотата?
А хората – и те такива,
и никой веч не вярва в добротата.
Навън денят е тъй студен,
а вътре в мен дъждът не спира.
И ветрове, и бури, и душата в плен,
не дават ми покой, не дават мира.
Дъждът във мен са не сълзите –
въпросите оставих в тишината.
Когато питаш се дали боли те -
усещаш ти и болката в душата.
А небето пак е толкоз сиво,
дали е облак или самотата?
Когато, знай, усмихвам се насила,
тогава вярвам и във мен самата.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ваня Иванова Всички права запазени
