Слънца и облаци във времето се спрели,

 преплитат се във дните монотонни,

 и както на мъглата сивите дантели,  

се вплитат на града в стени бетонни.

А този град е моята душа,

в едно красива, тъжна, уморена,

мила, но ядосана, а след това –

спокойна, нежна и смирена.

Един живот –това е театър.

Случките са бури бесни,

разгневени от лъжи - от думи вятър,

някогашните добри сърца за лошото са тесни.

Душите и сърцата ни превърнати в манеж,

приветстват смехове, сълзи,

аплаузи, вдъхновения, копнеж,

а между тях на клоуна мъката пълзи.

И аз съм там – и ти, и той, и тя,

и като магове превръщаме

мръсни ризи в пролетни цветя,

без назад дори да се обръщаме.

Крием в шапките си минало красиво,

июлюзорно щастие за бъдещето пазим

и поемаме с дълбоки глътки тъмно пиво,  

и на дъното на шапките си после лазим.