Не те познах. А исках да остана.
Да се разлeя в твоите мълчания.
Но ти не съществуваш. И те няма.
Развихрих само бури от желания.
Не ме позна. Повярва на мечта.
Сърцето ти измисли ме от чувства.
И ти, до днес си сам, ужасно сам –
гласът ти още в сънища дочувам.
Не сме оттук. А всъщност двама –
изчезнахме в света ни прецъфтяващ.
Не ме запомняй като своя дама.
Макар, че съществувам. Днес ме няма!
© Силвия Йорданова Всички права запазени