ИМе
Слезе от хълма и стресна речта ми
моето позабравено съновидение.
Не го разпознах – от години съм гърбом
пред пътеките на тихото време.
С хубава рокля и петък под ноктите
една жена надбяга своята сянка.
Като птица седях,
ококорен,
и драскотините ми заздравяваха.
Във дланта на дете и корема на гълъб
репетирах толкова пъти живота си,
а тя е носила през мъжете си
четката,
с която на идване докосна окото ми.
Пред неизбежния страх от високо
свалям ризите си и отново,
въпреки всичките правилни думи,
ми се иска да сричам и да прохождам.
Да се науча преди края на лятото
на това леко предсънно мълчание.
Зад небето е сняг. И очакване,
което няма как да бъде разказано.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
