Ще понапиша тези редове,

изплакани за детство тихо,

където мие пустош брегове

и пошлостта не дебне скрито.

Ще начертая къщата от моите  мечти,

с дъга и облаче в небето,

с което в дъжд от радостни лъжи,

играе си в илюзии детето.

А после ще се просна в калта,

ръка подадена аз ще отблъсна,

животът проста е игра,

ще стана пак, за работа ще се обръсна.

И влакчето ще нарисувам там,

едно такова весело, чевръсто,

с пътници... и няма да съм сам,

пътувайки в поле околовръстно.

Пак слънчице ще грее, знам,

в пролетна омара белопръста,

а после пак ще бъда сам,

ще стана и за работа ще се обръсна.

Навярно някой ден ще съжаля,

че в картинката не съм останал,

в онази, чистата игра,

и нищичко не съм запазил.

Но утре пак ще стана аз,

за работа ще се обръсна,

за себе си ще бъда нежелан,

на другите ли... май ще им омръзна.