Искам да си забравим телефоните.
Да ни връхлети звезден прах и купища небе.
Да си споминим, че явно сме захвърлили
в самотен ъгъл парчета от сърце.

(Онова, което гръмко шихме с уверение...
че стига ни едно.)

Някак бързо ентусиазмът в бурята утихна,
по паяжинна нежност разхожда се роса,
тревата също росна, шепне, даже стърже,
когато се опират стъбълца.

Искам само да си забравим телефоните.
Изненадай ме с цветове, когато небето реже с ток.
И тайфуните носят имена. Не зови, а идвай.
Ще бъда в рокля с цвят на авокадо.

Искам само да си забравим телефоните.