Някога преди около четиринайсет века,
била създадена една държава.
Не войска голяма, но достатъчно човека,
армията Византийска побеждават.

Следват битки много, битки страшни
със загуби жестоки и победи велики.
Но този народ от никой не се плаши,
враговете им за тях са безлики.

Държавата на три морета, подвизи прочути,
но следват Византийска власт, падения.
Борба неспирна,въстания и думи чути
спасяват народа от унищожение.

Нови граници, владетели и ново начало.
Следват нови падения, битки, въздходи.
Осъзнаване, държавност, божие слово,
но ето ни покорени, отново сме роби.

Османско владичество, поробване друго -
двойно по-страшно, по-тежко, по-дълго.
Търпение, чакане, търсене на чудо,
но ето че е време хайдути да тръгнат.

Време е за борба, за битки, за въстания.
Революционери крещят - край на униженията,
бъдете силни, упорити и без отчаяние
нека всички се борят за освобождение.

Много загуби, кръв пролята и жертви.
Но не напразно. След пет века страдание,
след по-малко оцелели и хиляди мъртви
възнаградени са всички старания.
 

Свободни сме. Ето ни тук и сега.
След сто тридесет и шест години.
Но какво правим за нашата страна?
Оставяме родина, оставяме роднини.

Вече никой не се бори за слава, за чест.
По-лесно е да се срамуваме и да хулим.
Да забравяме миналото и ето ни днес -
вместо да бъдем горди се чудим.

Къде е сега онзи безстрашен български дух?
Къде са онези, които се борят безспирно?
Гласът, за ново начало крещящ, нийде нечут.
Нека,нека търпим - мълчаливо и мирно.
И ето там някъде, там насред тълпата,
тихо и плахо нечий глас проговаря:
- Събудете се, хора! И недейте забравя,
че накрая само надежда остава.