Историята не се повтаря, но се римува

Историята не ни учи на нищо,

щом ние я забравяме, когато

хората предпочитат войните - 

богатствата от опустошаване.

Не ни интересува в днешно време

колко хора ще измрат за наште цели.

Вадим от джоба си няколко стотинки,

да подклаждаме омраза у войниците.

Дали изобщо някой им е казал

защо се бият и какъв е смисъла?

Или някой им насажда чужд морал,

който всъщност води ги към гибел.

Войната понякога ни интересува -

когато за нас стане твърде лично.

Но ако далеч от нас се случва,

вижте как у нас не трепва нищо.

Дали някой някога ще се запита

кой за свобода е станал жертва?

Този, който от боя все се крие,

планове крои за чужда сметка,

Или този, който във душа

си носи всичко, но не и свой идеал?

Не е важно за никой никога.

Той умира. А първия накичен е с медал…

Лидерите никога не са онези,

които в окопи хляба си броят.

Войниците умират и живеят

и печелят свобода със кръв.

Ако някой може да ми каже

всяка война защо се води?

Дали е тя за свободата

или за да се пълни нечий джоб?

Тези, които дават ни оръжия -

на нашите бащи, братя и познати,

им е най-лесно ръцете си да скръстят,

щом някой каже “Спрете със войната!”

И моите слова ще се изгубят.

Дори на моята държава, богата на история,

ѝ е все едно за Историята на пътя -

път към жертвоприношение на героя.

А той - дали богат е бил или пък беден

преди да се превърне в средство

на някой друг за неговите цели,

този герой умира твърде често.

Умира, когато някой негов брат

е убит заради същата причина.

И за нея е пролята много кръв.

Войникът всеки ден умира…

И щом войната е спечелена,

никой не събира за него своите ръце.

А ако е загуба, тя е добре премерена -

дори цяло поколение да загине,

този най-отгоре ще живее…