Къде пак чезне моят стих
и пуст е листът ми самотен?!
Душа ранена там разкрих,
навън е мраз, моливът потен -
поскърцващ пак оставя диря
в плътта на таз хартия - бяла
и скръб зловеща там задиря...
... сълза от мъката - недогоряла
по теб, отминал в битието стих,
по теб, едничка ми утеха - блага
в любов аз път напред открих,
самотен днес, стоя на прага
и този дом зловеща е пустиня,
а нявга лъхаше любов - пречиста,
от кой ли днес да диря милостиня
и капят бавно... сълзите по листа!
10.03.2016 г. Влад.
© Владислав Недялков Всички права запазени
Този е именно такъв.
А какъв оксиморон описваш само - красива болка!
Чудесно си се справил!