Износен
В мен ухае на люляк. Цветята обаче
отдавна напуснаха сивия град.
Един натюрморт скрих, останал сираче.
И протяга за пени листенце. От глад.
В мен растат пирамиди зелени. Елѝ!
И с купол пробиват дюшамето на Бога.
И дращят ме вътре със нокти-бодли.
И от страх ги забиват. Щом пропадат на горе.
В мен запалена свещ гори ли, гори.
И претапя във восък ръцете ми. Чезна.
Вече нямам прегръдки. Но имам сълзѝ.
И събирам ги в кладенец, пълен със бездна.
В мен се блъскат врабчета. Невидимо зло съм.
Стоя и събирам смеховете на бурите.
С тънко чувство за хумор. Тънко колкото косъм,
съдбата умело изши ми цървулите.
В мен живееше тя. Ала бе на квартира.
После просто си тръгна. Не ми ѝ плати.
На масата само недопитата бира
разказва за допира с устни едни.
Не, не ми стана тъжно. Тъгата е лукс.
А пък аз бях по селски сергии прахосан.
Дъвча само огризки от спомен за вкус.
Вкус на някакви чувства далечни. Износени.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Jane Doe Всички права запазени
