Износен
В мен ухае на люляк. Цветята обаче
отдавна напуснаха сивия град.
Един натюрморт скрих, останал сираче.
И протяга за пени листенце. От глад.
В мен растат пирамиди зелени. Елѝ!
И с купол пробиват дюшамето на Бога.
И дращят ме вътре със нокти-бодли.
И от страх ги забиват. Щом пропадат на горе.
В мен запалена свещ гори ли, гори.
И претапя във восък ръцете ми. Чезна.
Вече нямам прегръдки. Но имам сълзѝ.
И събирам ги в кладенец, пълен със бездна.
В мен се блъскат врабчета. Невидимо зло съм.
Стоя и събирам смеховете на бурите.
С тънко чувство за хумор. Тънко колкото косъм,
съдбата умело изши ми цървулите.
В мен живееше тя. Ала бе на квартира.
После просто си тръгна. Не ми ѝ плати.
На масата само недопитата бира
разказва за допира с устни едни.
Не, не ми стана тъжно. Тъгата е лукс.
А пък аз бях по селски сергии прахосан.
Дъвча само огризки от спомен за вкус.
Вкус на някакви чувства далечни. Износени.
© Jane Doe All rights reserved.
