Изповед

Мамо, истина ужасна крия
дълбоко нейде във сърцето,
от главата си искам да я изтрия,
за да не видя сълзите по лицето.
Но съдбата по-силна се оказа,
смъртта ме вече пожела,
че съм смъртен ми доказа,
че ще мина скоро от другата страна.

Мамо, истината трябва да ти разкрия,
но не знам как да ти причиня това,
съвестта си пред тебе да измия
с болезнени, но истински слова.
Времето за мене свърши,
смисълът далеч остана,
а ракът скоро ще ме довърши,
гнои отвътре рана.

Мамо, на колене пред теб се изповядвам,
за последно прошка искам,
извинявай, че не мога да те зарадвам,
но думите едвам устискам.

Мамо, най-добрата си за мен,
плакала си и нощ, и ден,
гледала си ме с окото на орлица,
пазила си детската душица.
Колко ядове за мен си брала,
от постъпките ми колко си се срамяла,
а правиш всичко, на мен да угодиш,
моля те, за всичко да ми простиш!

И думите в главата ми извират,
сълзи в очите ми се сбират,
този диалог ясно си представям,
а как ще се случи, не мога да повярвам.